И изведнъж ми стана толкова непоносимо тъжно, че никога няма да мога да спася света. От какво ще го спасяваш, попита ме насмешливо ти. Ами... от мъката, поколебах се аз и за да демонстрирам липсващата си увереност, добавих едно натъртено разбира се. А ако светът не иска да бъде спасяван, продължаваше да ме гледаш със същите очи. Че как няма да иска да бъде спасяван, недоумявах аз, въобще не можех да си представя подобна възможност. Как няма да иска, повторих по-високо, като видях, че не си сменяш очите. Ами, проблясна ми разгромяващ аргумент, който, смятах, слага моментално край на спора, ами Исус? Ами Спасителя, в моите очи, ако бях анимационен герой, доволно щяха да горят високомерни огньове, но не съм анимационен герой и никакви огньове нямаше. Онзи, когото народът разпна ли, не си сваляше злодейската усмивка ти. Ъ-ъ, не очаквах такъв обрат, да, ама... не са знаели какво искат, съвсем се оплетох. Но са знаели какво не искат, отговаряше, без да се замисляш, което ми действаше още по-обезкуражаващо. Виж какво, започнах да се ядосвам вече от безсилието си пред теб аз, остави ме да ми е тъжно, по дяволите! Не искаш ли да се успокоиш, премигна ти веднъж, премигна втори път и само ореолът ти липсваше. Не!, извърнах глава встрани. Май все пак спечелих спора, щом последната дума беше моя. Нали?