Едва се надигнах от пода. Сега си правя солено кафе. И сядам да попиша за това, което не може да бъде написано. Преди малко по-малко, а може би и не толкова по-малко от година прочетох в една книга мисъл, която моментално отхвърлих, не успях да я възприема, не успях да я разбера, следователно – в коша и на боклука, не става. А само преди седмица, може и две същата тази мисъл ме проряза като внезапно прозрение, сякаш беше нещо, което сама съм измислила и никога никъде не съм чела преди това. Не мисля, че е нещо, което се обяснява. Разумът я отхвърля моментално. Тя просто се усеща. А тази вечер усетих, че съм я сещала многократно винаги, само не съм й обръщала внимание. Когато заплача, не плача за това, за което плача... Плача за всичко. За съвсем, съвсем всичко. „Всеки е виновен за всичко.” Звучи доста нелогично, съвсем непобираемо във вселената на разума, толкова необосновано. И колкото повече се опитвам да хвана смисъла, който бях усетила, толкова повече улавям недоловимостта му и той ми се изплъзва. Преди пет дни срещнах една жена, която ме разрева на улицата. Не с това, което ми казваше, макар че то беше болезнена истина – за това, което ни липсва. Липсва ни любов. „Знаеш ли защо не можеш да обичаш? Защото си егоист.” Да, знаех. Искаме, а не сме се научили да даваме. И чакаме някой да дойде и да ни дари това, което сами не отиваме да дарим. Който и друг да ми го беше казал, щях да кимна съжалително: знам. Но тази жена имаше въздействаща енергия. Не думите, не гласът, не начинът... на каквото и да е. Беше просто тя. Изведнъж ме връхлетя такава мъка, сякаш бях видяла там, насред улицата, как някой избива цялото човечество. И не знаех защо. Не можех да говоря, защото гласът ми задраска надолу по гърлото и просто си отиде – за какво? какво да каже? нима имаше какво? Не можех да спра напиращата влага в очите. Не можех и не исках. И не знаех защо е, не знаех защо я има, не знаех как се появи, не знаех какво я довлече... Сега знам – беше за всичко. Просто за всичко и за нищо друго. За цялата тъга на всеки човек и за ничия конкретно. Един друг герой го беше казал толкова простичко, че чак боли: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже.” А, кафето ми е готово. Солен е, да. Солено е от солта по устните ми. Устните ми са солени от соленото море на очите ми. За вината ми за всичко на света. Нараниш ли един човек, наранил си всички. Обичаш ли, обичаш всички. Но само ако си истински. А можем ли да бъдем толкова истински наистина?   26.март/ 23:37 Психодиспансер София   Послепис: Изивнявайте, че не ви обасних за дълбоката ни взаимосвързаност; за това, че влияем на всичко и всички и затова именно сме виновни; за това, че няма нищо грешно, защото от всичко произлиза нещо друго и то моделира света такъв, какъвто е; за начина, по който трябва да усещате руската и българската литература... ама не ми е това работата.

Силно.

Напомни ми за изключително тъжната глава The Eternal City от Catch-22, както заради тъгата, така и заради вината. Дори си взех книжката и я препрочетох (главата).

Не знам какво друго да кажа.

(Подпис: сещаш се, надявам се).

Ех, а някои хора си я нямат подръка...

хъх още един. Виновни да, хубаво е че вината съществува за да се изплаща.

Колко силно, колко истинско, хахахахахаа....

Имам гаден снизходителен поглед към хората, които не ме разбират... но простено да им е. :) Всеки си мисли, че носи някаква истина и на всеки истината е по-истинска от тая на останалите...