Постинг
10.06.2008 19:20 -
До Асеновата крепост и назад
Автор: oddity
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3474 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.06.2008 22:28
Прочетен: 3474 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 10.06.2008 22:28
Тръгваме от София рано сутринта. Особено е чувството на излизане от столицата, знаейки, че напускаме „цивилизацията”, за да отидем на едно красиво място, съхранено в съвременния ни бетонен свят като оазис сред пустиня. Идеята е да отидем до Дяволското гърло (от Пловдив до Девин и оттам до Триград, откъдето е близичко пеша - сложно, но не звучи невъзможно). Уви, приятно сме прецакани от българския транспорт. Оказва се нереално да се свърши за един ден, защото няма обратен автобус до Пловдив. Тогава се връщаме на план Б - Асеновата крепост. Малко разочаровани, бързо се придвижваме до Асеновград с автобус. При добро желание лесно се намира начин за едно малко пътешествие дори когато липсва личен транспорт. Мислех, че рядко се сещаме да излезем от забързания си ден и да се впуснем в спокойствието на заобикалящите ни вик от вековете и абсолютно прекрасни красоти. Дали не грешах?
Слизаме на гарата в Асеновград, посрещнати от леките пръски на дъжда. Питаме за посоката, при което получаваме очуден поглед и смущение от трудността да бъдем опътени. Жената е много любезна, въпреки че смята за прекалено далечно мястото и ненужно да се ходи пеша. В невъзможността да привлечем вниманието на нито едно такси тръгваме по посочения път. Спираме едно старче и се оказва доста трудно да разберем всичко, което ни казва, но най-важното е ясно - търсим автобус номер едно. Прословутата Едница се оказва легендарен мит за нас. На спирката има двадесетина души, които изглеждат отегчени до смърт, очевидно чакат отдавна. След двадесет минути пристига Четворката. От нашата Единица няма и следа. Правя предположението, че четирите автобуса на Асеновград са номерирани така според броя на превозните средства по дадена дестинация. Т. е. има само една Единица, която в момента сигурно е на другия край на града. Така и не я дочакваме, мятаме се на спряло пред нас такси.
И дотук с глупостите (засега). :) Колата ни откарва до края на града и оттук започва същината на нашето пътешествие. Там една табелка ни уверява, че трябва да повървим два километра, за да достигнем крепостта. Не се лъжете по такива табели! Не знам с какво са измервали разстоянието, но не е в човешки стъпки. Убедена съм, че е поне двойно! До крепостта пътят е шосеен. След няколко метра шумът от оставащите отдолу автомобили напълно заглъхва и единственото, което се чува, са птичите песни. Макар и да сме оставили следите на своето време при построяването на този път, усещането при разходката по него е пропито с чувството за заобикалящата природа - едина асфалтирана пътека сред гората. Звучи почти парадоксално, но е напълно обичайно явление днес. Не след дълго забелязваме целта си измежду зеленината. Изглежда непостижимо далечна.
.jpg)
Но това не може да ни откаже - знаем, че усилието си заслужава. Различно е - не сме заобиколени от реклами и витрини, ала природата, която ни ображда, ни изпълва със сила, способна да ни отведе и на по-големи разстояния. И ето най-сетне геройски достигаме заветната цел. В края на асфалтовия път виждаме две спрени коли - очевидно все пак не сме единствените посетители. Което е окуражаващо донякъде за културните ни паметници като този вид, защото отиваме в понеделник следобед - един най-обикновен работен ден - и все пак заварваме и други заинтересовани очи. За жалост и двата регистрационни номера са местни - твърде жалко, че са дошли с кола, ако са от града. Уви, почти не срещаме други смелчаци, осмелили се да извървят невероятното разстояние от (както твърдят) два километра. За сметка на това ни подминаха десетина коли. Изминаваме каменистия път, заобикалящ голямата скала, зад която се гуши крепостта, и тя се изправя пред нас в цялото си величие. Чувствам се мъничка до нея не заради внушителни размери, с каквито не може да се похвали, а поради едно особено усещане на духовете, които витаят в тази старина.
Разглеждаме бавно всяко ъгълче, преди да влезем в крепостта. Оттам гледката е прекрасна - обграждащите я зелени планини, свитият в далечината град, височината и усещането за недостижимост. Сконовете до нея са стръмни и невъзможни за изкачване, единственият начин да се достигне е оттам, откъдето дойдохме. Разположението е избрано стратегически точно и отлично приляга на крепостните стени.
Изкачваме се по стълбичката до единствения вход. А зад него се разкрива преддверието на църква. Гледката е наистина учудваща. Виждаме маса със свещи, запалки, сувенирчета и картички... с цени върху тях. И единственият, който следи за честната покупко-продажба, е една малка керамчна чинийка, в която имаше оставени стотинки, явно от посетители преди нас.Честността е оставена на съвестта, защото на такова място сякаш не можеш да излъжеш. Вземаме по една свещичка, запалваме я от друга и я оставяме в свещника. След което се отправяме към олтара на църквата. Стените са почти напълно бели, само тук-там се виждат останки от някогашните стенописи. Няма много икони, изглежда пусто. Светлината прониква през замърсените прозорци и залива пространството пред самия олтар, който остава скрит в сянка. Това създава някакво особено усещане за свещеност въпреки неугледния вид на мястото. Има още един етаж, до който въпреки внимателните ни проучвания няма начин да се стигне. Оставам си само с желанието да надникна от височината на крепостта през високия прозорец на кулата като принцеса, очакваща своя рицар на бял кон.
Излизаме от църквата и се запъваме нагоре за един по-добър изглед на крепостта отвисоко към развяващото се българско знаме, което ни показва пътя.
Забележително е да се отбележи, че трибагреник се развяваше от различни краища, отбелязващ по този начин малки църквички и... всъщност не знам какво. Но това прави впечатление. Сякаш всички знаменца са в някаква обща система и общуват помежду си, грижат се едно за друго и за местата, които обитават. А отгоре... чувстваш се наистина голям, когато едно величие остава по-ниско под теб.
Там се намира и каменният надпис, завещан ни още от цар Иван Асен II.
Обикаляме всяко възможно ъгълче. Налага се да се катерим, за да погледнем църквата от другата страна.
Следващата цел възниква съвсем спонтанно като идея – едно от ония подканящи трикольорчета ни вика с нечут глас от далечината. Сгушен между закрилата на гората, ни очаква параклисът „Свети Атанасий”. Тръгваме към него, като по някое време си задаваме въпроса дали той наистина съществува, защото така и не изниква пред погледа ни, а и оставащата зад нас църква изглежда вече толкова далеч...
И ето изведнъж попадаме пред портите райски.
Местенцето е сякаш обитаемо, прилича почти на селска къщичка, като изключим светия вид.
Но иначе е охраняван от СОД. :) Колата на който засичаме на слизане. Предполагам, че търсят нас... Връщаме се в Асеновград и отново започва приключението „чакай Единицата”. Интересно е как всички, които попитаме от двете страни на двете спирки чакаха отдавна... В крайна сметка градът не е безумно голям и за времето, което отделят да висят на спирката, почти със сигурност ще стигнат до там, накъдето са се запътили. Но и те са граждани, и те градски транспорт имат. (В моето родно градче няма тоя проблем :)) И изведнъж – о, чудо! – тя наистина съществува! Наистина има такъв автобус, макар и камуфлажно маскиран като Единайсет. Разбира се, тотално объркваме пътя. Но в крайна сметка успяваме да стигнем до гарата. И тук ще спра своя разказ, защото от качването ни на автобуса започва една съвсем друга история, която не е удачно да намесвам сега. Оставяме Асеновата крепост с усещане за задоволство, че сме я посетили. Отне ни един скъпоценен ден да се докоснем до това прекрасно място, да избягаме от своя век и да усетим духа на старините. Не коства толкова усилия, а и има още много места да се видят. Само от нас зависи да съхраним свещеното им значение, като им отделим малко време.
.jpg)
Но това не може да ни откаже - знаем, че усилието си заслужава. Различно е - не сме заобиколени от реклами и витрини, ала природата, която ни ображда, ни изпълва със сила, способна да ни отведе и на по-големи разстояния. И ето най-сетне геройски достигаме заветната цел. В края на асфалтовия път виждаме две спрени коли - очевидно все пак не сме единствените посетители. Което е окуражаващо донякъде за културните ни паметници като този вид, защото отиваме в понеделник следобед - един най-обикновен работен ден - и все пак заварваме и други заинтересовани очи. За жалост и двата регистрационни номера са местни - твърде жалко, че са дошли с кола, ако са от града. Уви, почти не срещаме други смелчаци, осмелили се да извървят невероятното разстояние от (както твърдят) два километра. За сметка на това ни подминаха десетина коли. Изминаваме каменистия път, заобикалящ голямата скала, зад която се гуши крепостта, и тя се изправя пред нас в цялото си величие. Чувствам се мъничка до нея не заради внушителни размери, с каквито не може да се похвали, а поради едно особено усещане на духовете, които витаят в тази старина.
Разглеждаме бавно всяко ъгълче, преди да влезем в крепостта. Оттам гледката е прекрасна - обграждащите я зелени планини, свитият в далечината град, височината и усещането за недостижимост. Сконовете до нея са стръмни и невъзможни за изкачване, единственият начин да се достигне е оттам, откъдето дойдохме. Разположението е избрано стратегически точно и отлично приляга на крепостните стени.
Изкачваме се по стълбичката до единствения вход. А зад него се разкрива преддверието на църква. Гледката е наистина учудваща. Виждаме маса със свещи, запалки, сувенирчета и картички... с цени върху тях. И единственият, който следи за честната покупко-продажба, е една малка керамчна чинийка, в която имаше оставени стотинки, явно от посетители преди нас.Честността е оставена на съвестта, защото на такова място сякаш не можеш да излъжеш. Вземаме по една свещичка, запалваме я от друга и я оставяме в свещника. След което се отправяме към олтара на църквата. Стените са почти напълно бели, само тук-там се виждат останки от някогашните стенописи. Няма много икони, изглежда пусто. Светлината прониква през замърсените прозорци и залива пространството пред самия олтар, който остава скрит в сянка. Това създава някакво особено усещане за свещеност въпреки неугледния вид на мястото. Има още един етаж, до който въпреки внимателните ни проучвания няма начин да се стигне. Оставам си само с желанието да надникна от височината на крепостта през високия прозорец на кулата като принцеса, очакваща своя рицар на бял кон.
Излизаме от църквата и се запъваме нагоре за един по-добър изглед на крепостта отвисоко към развяващото се българско знаме, което ни показва пътя.
Забележително е да се отбележи, че трибагреник се развяваше от различни краища, отбелязващ по този начин малки църквички и... всъщност не знам какво. Но това прави впечатление. Сякаш всички знаменца са в някаква обща система и общуват помежду си, грижат се едно за друго и за местата, които обитават. А отгоре... чувстваш се наистина голям, когато едно величие остава по-ниско под теб.
Там се намира и каменният надпис, завещан ни още от цар Иван Асен II.
Обикаляме всяко възможно ъгълче. Налага се да се катерим, за да погледнем църквата от другата страна.
Следващата цел възниква съвсем спонтанно като идея – едно от ония подканящи трикольорчета ни вика с нечут глас от далечината. Сгушен между закрилата на гората, ни очаква параклисът „Свети Атанасий”. Тръгваме към него, като по някое време си задаваме въпроса дали той наистина съществува, защото така и не изниква пред погледа ни, а и оставащата зад нас църква изглежда вече толкова далеч...
И ето изведнъж попадаме пред портите райски.
Местенцето е сякаш обитаемо, прилича почти на селска къщичка, като изключим светия вид.
Но иначе е охраняван от СОД. :) Колата на който засичаме на слизане. Предполагам, че търсят нас... Връщаме се в Асеновград и отново започва приключението „чакай Единицата”. Интересно е как всички, които попитаме от двете страни на двете спирки чакаха отдавна... В крайна сметка градът не е безумно голям и за времето, което отделят да висят на спирката, почти със сигурност ще стигнат до там, накъдето са се запътили. Но и те са граждани, и те градски транспорт имат. (В моето родно градче няма тоя проблем :)) И изведнъж – о, чудо! – тя наистина съществува! Наистина има такъв автобус, макар и камуфлажно маскиран като Единайсет. Разбира се, тотално объркваме пътя. Но в крайна сметка успяваме да стигнем до гарата. И тук ще спра своя разказ, защото от качването ни на автобуса започва една съвсем друга история, която не е удачно да намесвам сега. Оставяме Асеновата крепост с усещане за задоволство, че сме я посетили. Отне ни един скъпоценен ден да се докоснем до това прекрасно място, да избягаме от своя век и да усетим духа на старините. Не коства толкова усилия, а и има още много места да се видят. Само от нас зависи да съхраним свещеното им значение, като им отделим малко време.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1120
