Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2008 23:08 - Депресия, обвита в шоколад
Автор: oddity Категория: Лични дневници   
Прочетен: 862 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 06.02.2008 23:41


Сладолед! От къде на къде? Аз пък не ям сладолед. Бас държа, че това е просто скрита реклама на всички сладоледени компании. Разбирам да беше шоколад. Макар и той да не е съвсем задължителен. Но пък сладолед... е, хайде, де, има и много по-изкусителни съблазнители. А може би, защото сладоледа можеш да си съхраняваш за дълго в хладилника и веднага да го извадиш, когато ти дойде... нуждата от него. И разтопен си го бива (даже повече), докато шоколад с лъжичка... Да, замислих се, когато от поредния филм изскочи една размазана спирала (за бога, в кой век живеем, вече правят водоустойчиви!, дори и аз го знам), която посяга към сладоледа като последен спасителен пояс. За американките сигурно няма нищо по-свещено от кофичките сладолед, които се оказват най-добрия приятел във всяка кризисна ситуация, най-често любовно разочарование. Не че никога не ям сладолед, не исках да кажа това... (о, Делта, моля те, прости ми, наистина нямах това предвид... обичам те!) Но не прибягвам към него като истеричка към антидепресанти. Зачудих се колко ли момичета са започнали през последните осемнайсет години да се събират на сладоледено парти със себе си (по възможност и с друга приятелка) след поредното разочарование. Но няма как да получа такова познание. Това обаче съвсем не е важно. Като се сетих за шоколад и депресия, нямаше как да не се разровя в архива и да не извадя най-доброто си може би и определено най-въздействащото свое писание. Чак ми е странно да си помисля, че тогава съм била на петнайсет... и същевременно тъжно, че четири години по-късно не съм сътворила нищо по-добро. Смятах го за пророческо. И все още съм на същото мнение. Надявам се след десет години да не съм.   Депресия, обвита в шоколад   Най-сетне се прибирам вкъщи. Цял ден чаках този момент. Събувам си обувките, които от край време ми правят ранички и са ми напомняли на всяка крачка до дома ми, че имам нужда да отделя малко време и за себе си… Хвърлям якето и чантата на пода. Единственото, което желая, е да се отпусна, да си почина… Сядам на фотьойла, слагам крака на масата. В съзнанието ми изниква образът на майка ми, развилняла се из цялата къща, подрежда, мърмори и изпада в ужас, виждайки краката ми, поставени на малката масичка, която току-що е забърсала… По онова време и през ум не ми е минавало, че някога ще си спомням с усмивка тези моменти и дори ще ми липсват. Отново ме обзема онова странно чувство. Трудно е да се опише, защото в него са примесени толкова други… усещам тъга; самота; онази носталгия, носеща толкова красиви спомени и мисълта, че те никога вече няма да се повторят; недоволство от настоящето, което като че ли по никакъв начин не може да се промени за в бъдеще; раздразнение и непоносимост от целия свят, та дори и от самата мен… Оглеждам стаята- навън е още светло, но щорите са спуснати почти плътно и само лека светлинка проблясва едва, едва през малките дупчици… празно е… подредено като по чудо… тихо е… сама съм! Ставам, сякаш водена от сила, която не мога да контролирам. Влизам в кухнята, отварям шкафа, вземам кутия шоколадови бонбони и се връщам там, където бях. Свивам се на кълбо, седнала на дивана. Погледът ми е неподвижен. Гледам в една точка, а дори не виждам какво има пред мен. Разгъвам хартийките, обвили малките парченца шоколад. Замислям се, все още водена от онова чувство, което като свиреп орел, забил нокти в плячката си, се е вкопчило силно в мен. Що за живот е това? Всеки ден изживявам един и същи ад. Откога не съм излизала с приятели, откога не съм се смяла искрено, откога не съм срещала нови хора, откога не съм правила нещо различно, откога не съм усещала ласка, откога не съм се събуждала с мисълта за любим човек, откога не съм чувствала щастие, откога… Кога мина толкова време и какво, по дяволите, съм правила през всичките тези години?... Хартийка след хартийка, въпрос след въпрос… Да, точно така е преминал животът ми. Заместила бях приятелите с бонбоните, любовта- със самотата, щастието- с тъгата. Дори не съм разбрала как малко по малко съм свикнала с всичко това- унесена в съжаления и страдания, съм изпуснала най-хубавите години от живота си, ослепяла съм за очевидното- не било толкова късно, не било изгубено всичко… Бонбоните свършиха. Заобиколена съм от малки лъскави хартийки. Стаята е вече съвсем мрачна. Слънцето явно е залязло… залязло също като моята усмивка… А някога не спирах да се смея. Поредният образ нахлува в съзнанието ми- красив младеж; наблюдава ме… “Имаш красива усмивка”… да, имах! и сега си плащам за това, плащам със сълзи всяка усмивка и всяко сърце, което бе разбила през ученическите ми години… а накрая залезе… Хм, и къде ли беше онзи младеж сега- първата ми любов, това не се забравя лесно… колко терзания и глупави мисли ми минаваха през главата тогава. Усмихвам се. Всъщност къде ли са всичките ми приятели, с които постепенно изгубих всякаква връзка? Дали са постигнали това, за което мечтаеха някога: дали С. има собствена галерия, където да излага прекрасните си картини; дали М. е станал велик спортист; дали П. е открил собствен ресторант в малко курортно градче в планината; дали Д. е издала стихосбирка; дали Р. е обиколила целия свят или пък Т. е станала балерина… Не се сдържам и оставям сълзите да се надбягват свободно по бузите ми. А аз?! Защо не мога да се сетя за какво си мечтаех тогава? Изтривам малките капчици от лицето си. Ще се взема в ръце! Ставам. Срещам се с огледалото. Господи, какви сенки, колко съм напълняла и тази коса… какво е това? Бял косъм… и още един… Не! Още от утре оставам на диетаи никакви бонбони вече; ще си лягам рано, за да се наспивам добре и ще намаля кафетата; в събота ще изляза на пазар, отдавна не съм имала нови попълнения в гардероба, а и тези обувки… ще трябва да си купя и боя за коса - срамота, та аз съм още млада! Ще отида при козметик да събуди позаспалата ми красота, а след това сама ще я поддържам. На шефа ще занеса докладите за другата седмица предварително, не мога да се задоволявам с този пост, ще поработя здраво за повишение. Ще… Да, толкова много задачи трябва да свърша! Ще се променя, защото го заслужавам и го правя за себе си! Не бива да губя повече време, достатъчно години са минали покрай мен. Сега лягам, а утре… Събуждам се. Денят започва. Какво красиво утро, изгревът е божествен, защо не съм го наблюдавала досега?! Правя гимнастика. Вземам студен душ. За закуска - само прясно изцеден портокалов сок. Разтварям гардероба - бях забравила за тази червена рокля, а някога ми беше любима… а и, без да скромнича, имам хубави крака. Събирам косата си. Гримирам се. А от огледалото сякаш ме гледа друг човек. Не мога да сдържа усмивката си… Да, тази усмивка не се е променила толкова много, макар че са минали немалко години, все още прави лицето ми по-очарователно и невинно, но вече се забелязват и съвсем малки бръчици… Излизам въодушевена за работа… Най-сетне се прибирам вкъщи. Цял ден чаках този момент. Събувам си обувките, които от край време ми правят ранички и са ми напомняли на всяка крачка до дома ми, че имам нужда да отделя малко време и за себе си… Хвърлям якето и чантата на пода. Единственото, което желая, е да се отпусна, да си почина… Сядам на фотьойла, поставям крака на масата…….   А що се отнася до приятелите ми, случайно научих, че С. е в затвора за незаконно притежание на оръжие; М е постъпил в клиника, където се лекува след свръхдоза; П. работи в мизерна закусвалня, в която прави сандвичи и мие чинии; Т. е напълняла неимоверно много; Р. не е стигнала по-далеч от столицата, където е живяла две години, а след това се е върнала обратно, защото е останала без пари; а Д. ... май единствена е постигнала мечтата си, но преди няколко месеца се самоубила… Е, всеки отдавна бе поел по своя път в живота - някои бяха последвали мечтите си, а други като мен дори са ги забравили. Дали е успокоение това, че винаги има хора, изгубили себе си по време на своето пътуване, или такива, които са залитнали по грешни пътеки, не знам… но където и да са сега С., М., П., Т., Р., та дори и Д., аз вярвам, че те също са се връщали в миналото и са отронвали по една сълза, защото боли… боли да забравиш детските си мечти; боли да останеш сам; боли да се обърнеш и да видиш, че не си оставил нищо след себе си; боли да разбереш, че напразно си пропилял живота си; боли да срещнеш истината…   16.05.2004


Тагове:   депресия,


Гласувай:
0



1. maxfun - hopla
07.02.2008 12:05
Предлагам Ви втората част на постинга да го напишете с още по-шоколадови буквички:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: oddity
Категория: Лични дневници
Прочетен: 368988
Постинги: 139
Коментари: 337
Гласове: 1120
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031