Днес ме праха. За първи път ми беше. Другите в коша за мръсни дрехи ми разправяха какво било, ама аз не вярвах, че е чак... такова наистина. То не може и да повярваш, докато не ти се случи. Първо ви натикват в онова тясното пространство един върху друг и хич не ви питат удобно ли ви е. Ехо, тук някои страдат от клаустрофобия! Не аз, ама тази розова блузка до мен... Гледам я симпатично... ъ-ъм, емпатично... абе, къса ми се сърцето от съчувствие. От другата ми страна – големият червен халат, поглежда ме тъжно, сякаш казва „извинявай, че ме има”, не разбирам защо. Опитвам се да пусна една нервна усмивка. Не знам на какво е приличала, но съжалението на халата като че ли се усили: „Горкият наивник!” Треперя от напрегнато очакване. Какво става? Кога ще започне? Отговорът не закъснява. Чувам прещракване, сякаш е сърцето ми, което прескача един удар. Вода започва да пръска отгоре и изведнъж цял ме покрива. Усещам я как прониква в мен и натежавам. Не след дълго се започва – първо едно завъртане, после друго... бавно, с паузи помежду си. Долавям уханието на праха за пране, а след малко вече и пенливите му мехурчето по себе си. И после въртенето... въртенето, въртенето... Шеметно! По едно време спря. Свърши ли? Ала не би. Чувствам смазваща тежест върху себе си – червеният халат е. Сега вече разбирам извиняващият му се поглед. Той знае, че когато се напои с вода, става извънредно тежък. Но нищо не може да направи. Под властта на сили сме, много по-могъщи от нас. Вече няколко пъти поглеждам останалите с надежда: „Няма ли край?”, но те избягват погледа ми. Ясно значи. Ужасен съм от преживяването и все още не подозирам, че най-лошото те първа предстои. Но ето че дойде и кулминацията – Центрофугата! ... Така е. Завъртат те и докато се усетиш, вече си във вихъра нагоре-надолу. И си мислиш: „Ама аз не бях толкова мръсен, кога дойде времето за прене?!” Но си там – в капана, заедно с множеството и няма измъкване. Знаеш, че трябва да си го изтърпиш. Някой те притиска, смазва те отгоре. Друг те прилепя до стъклото – изходът е толкова близо и толкова недостижим, непреодолим. А понякога ти си този някой или друг – ти си отгоре и ти тъпчеш останалите. Но е неизбежно, натежал си от всичката вода, която е минала през теб... и теб са те мачкали и ти мачкаш сега. И тогава идва тя – Центрофугата. Невъобразимо бързо отново преживяваш същия въртеж, но този път знаеш, че е последен, че излизаш чист и няма да плаваш вече във вода, защото струйката няма да се спусне отново. Да, днес ме праха. Още не съм изсъхнал и следите от вода личат по мен. Но съм вече чист. Ала знам, че ще дойде денят, когато всичко това ще се повтори. Страшно е, като си помисля... Вися си на простира и гледам как други дрехи минават отдолу и знам, че всяко тяхно подобно дефиле ги приближава с една идея до ада, който преживях днес. Обаче все пак, не зная откъде, успявам да изцедя една позитивна мисъл: тези, които ни носят, не знаят що е центрофугата и дори и тя да е най-ужасното, което се случва в живота на една дреха, то след нея идва и най-прекрасното – усещането за пречистване. А те трупат цял живот, скалдират, таят в себе си, захвърлят в прашните си кътчета своята мръсотия... Как се понасят така? Не я ли измиват някога? Непознато ли им е чувството за пречистване? Не знам, никоя дреха не е видяла това. Но какво ли разбирам... та аз само само един чорап!

харесва ми!

това е едно от най-хубавите неща,които съм чела наскоро,наистина,нямам думи,освен да ти кажа"благодаря",наистина ми въздейства!

много силно послание.Поздрави!!!

Радвам се, че има кой да разбира словоизлиянията ми. :)

които разбират посланията ти...сигурна съм

Поздрави! хареса ми много!

Поздрави и от мен!

Обаче според мен на чорапа му е по-гадно в обувката, а не в пералнята.

Ti amo!

това само един чорап може да го каже ;)