Хубавото нещо на безсънието е... е, трябва да има нещо хубаво в безсънието. Хм, нека пробвам пак. Хубавото на безсънието е... 

т и ш и н а т а. 

Всъщност не, кого заблуждавам? Компютърът ми диша ужасно тежко, мисля, че го мъчи някакво... ъм, дискоболие. И отсрещната сграда нещо трябва да я мъчи, защото вентилаторите на бъбреците й ужасно хъркат. Очевидно и мен нещо трябва да ме мъчи... Може би липсата на хубавото в безсънието. Липсата на тишина. Можем ли да чуем тишината вече? Ох, не знам вие какво можете, обаче аз отдавна не съм оставала насаме с тишината. Предполагам, просто не съм избрала най-подходящото място да я търся. Къде другаде – освен вътре в мен? 

Тихо и пустинно, когато затворя всички врати. Когато нищо не проскърцва. Когато стоя в преддверието на себе си. Когато спра да надничам в ключалките на миналото. Когато няма кой да шепне през заключените брави. Тихо и пустинно в утрешните празни стаи... Тихо. Шш, ще остана малко в коридора.