Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.11.2007 13:05 - Моите не-съм-ги-преброила-още-колко смъртни гряха
Автор: oddity Категория: Лични дневници   
Прочетен: 896 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 17.11.2007 13:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

1. Похапването
От време на време по всяко будно време. Не е възможно дори да побирам толкова. Започвам да се замислям дали АЛФ – онзи някога така симпатичен герой, който вече ми лази по нервите, защото е отвратително сладникав и смешен по един наивен начин (а тази наивност вече не съществува) – та дали той сучайно пък не е създал потомство... в сценария се включва и размяна в родилното. Знаете ги тези истории, нали? Въпросът беше за наследените ми осем стомаха или феноменално бездънния ми търбух. Със сигурност резултатът би покрусил всяка млада читателка на „Космополитън”, която е изпаднала в неутешима депресия, след като един от тестовете на вече споменатото списание й е отворил очите за истинските намерения на гаджето й. В случая няма нищо такова. Смятам се за същество от друго тесто. По-висшата форма на депресията е здравият бетонов непукизъм. Но понеже вече ми писна от него (хубаво, хубаво, ама понякога доскучава да си толкова безчувствен... макар и чувствата, които бих изпитвала в ситуацията, в която се намирам, съвсем да не биха били особено приятни (шест плюс за онзи, който ми каже кое време е това)... може дори да ме принизят към онова „по-ниско” ниво), реших да направя този малък експеримент – да напълня бомбата и да видя кога ще избухне... все някога ще ми запука (мазилката).

 

2. Мързелът

Това е нещо старо. Дали пък не е свързано някак си с първото? Твърде възможно, но няма да диря тези връзки сега. Всъщност обяснението е съвсем логично и просто. То е като онзи стар модел о-колко-съм-напълняла!-депресирах-се-и-сега-трябва-да-хапна-малко-шоколад-за-да-се-успокоя. Първопричината е сблъсъкът с реалността. С благодарности на онзи мой скъп приятел, който ме увери, че бъдещето е невъзможно. Следствието е желанието да се върви срещу течението на действителността. Предприетото действие – нищо, защо да се хабя за невъзможности? Отдавна знам, че мечтите не се създават, за да се сбъдват. Сега само трябва да потвърдя теорията си опитно, а после да я разпростра върху сто-двеста страници и да я издам в книга, която ще накара поне десет души да сложат край на живота си. И Бог да е с вас. Амин!

 

3. Животът в другото измерения

Или горезагатнатите мечти. Понякога нарочно правя мечтите си съвсем невъзможни и дори леко абсурдни (от гледна точка на заобикалящата реалност), защото знам, че те не се сбъдват. А ако си помечтавам за малко по-възможните си желание, то сякаш ги обричам на вечно битуване в илюзорния свят (как се наричаше подобно логическо несъответствие?). Мечтая за неща, в които не вярвам, но за които се надявам. Това е положението. И не мога да живея без тези мечти. Не мога да не им отделям от секунди до часове вечер преди да заспя или сутрин, когато имам време и желание да се излежавам блажено в леглото. Не мога, защото това би означавало да съществувам само тук, в наистина ставащото, когато... всъщност нищо не става.

 

4. ТЯ

Презирам я, откакто се помня, защото осъзнавам колко важна е всъщност. Едва ли някой би съществувал, ако нея я нямаше. Е, би – щастливият, но той не винаги е бил такъв и не би успял да постигне щастийцето си без нея. Тя е проклета лъжкиня, която ти отваря райските врати в далечината, и колкото повече вървиш към нея, тя толкова повече се отдалечава. Това обикновено е напълно несъзнато. Хората не мислят за нея, но тя съществува неизменно в тях. Е, това е моят проблем. Аз я видях. Аз знам, че е в мен и че ме влачи напред в никъдето, където ми рисува онези мечти... но зная, че те са просто измама... като нея самата. Ала не мога без нея. Без своята надежда.

 

5. Старите чорапи

Сигурно сте имали нещо старо, което макар и съвсем оръфано и смачкано, състарено и отдавна изгубило цвета си от времето, все още ви е любимо. И е любимо не толкова заради това, че изглежда прекрасно (то всъщност отдавна си е за боклука) или че е свързано с куп спомени (едва ли те ви навестяват всеки път, когато го погледнете), а по-скоро защото е познато. Този спластил се вече заек, който е толкова удобен за гушкане; обичайният маршрут до любимия парк, който минава покрай забранения дом на бившия; онези очукани, отдавна вече демоде обувки, които ме правят да изглеждам с една идея по-висока... От две от тези неща вече съм се отървала (нека загадъчният плащ покрие отговора на въпроса кои точно; всяко добро писание трябва да дава малко храна на въображението, а това е отвратително). Но те бяха доста по-лесни за изхвърляне, отколкото старата ми непотребна същност... или поне някои сериозно пречещи на нормалния ми живот черти.

 

6. Неизпълнените обещания
Всъщност съм си обещала нищо вече да не обещавам. Защото обещанията са планове, а плановете винаги се провалят. Последното си обещание изпълних с двегодишно закъснение. Тогава се зарекох вече да не го правя. Просто повече да не казвам тази проклета думичка „обещавам”. И когато някой реши да ми се прави на интересен и да ми изцвили жално „ама ти обеща!”, аз да му се изсмея като злодея от филмите: „ха-хааа! хванах ли те, аз никога не обещавам!” Само че елементът със споменаването на тази четирисрична дума е една от малките хитринки, които използвам, за да излъжа истината (или така популярните за мен случаи, когато казвам части от истината, възприемани със смисъла, който би имала една абсолютна лъжа, но при случайно разкриване на действителността, всъщност безпроблемно доказвам, че не съм изрекла и една невярна дума; тъй като нищо не разбрахте, ще дам един неподходящ пример: просто когато гледаш половината картина може да ти се струва, че той е левак, но пълната гледка разкрива, че това е образът му в огледалото). Онези малки обещания, които давам на себе си всеки ден, когато си казвам, че утре ще... Е, тук вече не ми е толкова смешно.

 

7. Бягството

То донякъде може да се извлече от някои от по-горните точки. Бягството от реалността. Всъщност това е някакъв пълен абсурд. Колкото повече се самоубеждавам, че не бива така, толкова повече правя точно това. Бягство от реалността, когато живееш в нея, когато всеки ден се сблъскваш с нея? Как е възможно? Ами ето така:
      - събуждам се сутрин и се лъжа, че ще;
      - хапвам на обяд и се лъжа, че няма;
      - сядам да уча и се лъжа, че научавам;
      - чета книга и се лъжа, че разбирам;
      - пускам си телевизора, за да ми "шуми", и се лъжа, че стаята се изпълва;
      - лягам вечер и заспивам в един по-добър свят, който е най-голямата лъжа.  
И нося в себе си пасивното знание, че трябва да включа в комуникативния си свят хора, които реално туптят и дишат... и колкото повече си натяквам това, толкова повече бягам, защото колкото и да искам, всъщност не ми пука. И знаеш ли кое е най-лошото? Започнала съм вече да свиквам. Парадоксът тук е, че не мога да се измъкна само със собствените си усилия, а за да намеря съмишленик, трябва да изляза от омагьосания кръг... сама.

Послепис: Е, май се оказаха седем. Но сега, след като свърших с преброяването, се сещам за още един - писаческото ми изкривяване: винаги драматизирам... :)

 

 

05.11.2007/ 16:11



Тагове:   още,   Моите,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. rotazia - Драматизирането-цвета на ежед...
21.11.2007 07:48
Драматизирането-цвета на ежедневието , първичното-солта върху препечената филийка с масло ,по-малко мисли ,върши това което твоя глас казва,за да си по-малко наранена !
цитирай
2. oddity - Да...
22.11.2007 05:42
... да живее драматизмът. Как бихме съществували без него въобще? Ето как Малките неща понякога стават Големи. :) Ценно е.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: oddity
Категория: Лични дневници
Прочетен: 368993
Постинги: 139
Коментари: 337
Гласове: 1120
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031